Нелсън Мандела беше една от най-великите личности на Африка, може би една от най-великите личности на нашия век. Истински велик човек. Той беше способен да мотивира хиляди хора със силните си речи. 

Живял някога един крал. Той си построил огромен дворец. Това бил един дворец с милиони огледала. Абсолютно всичко, стените, пода и таваните били покрити с огледала.

Веднъж в двореца притичало едно куче. Огледало се и видяло около себе си множество кучета. Те били навсякъде. И като достатъчно умно, кучето се озъбило, за да се защити за всеки случай от тези милиони кучета наоколо и да ги изплаши. В отговор всички кучета му се озъбили. Кучето почнало да ръмжи – срещу него всички кучета му отговорили със същото.

Сега кучето било сигурно, че животът му е в опасност и започнало да лае. То започнало да лае с всички сили, много отчаяно. Но щом залаяло и онези милиони кучета също започнали да лаят. И колкото повече то лаяло, толкова по-силно те му отговаряли.

На сутринта намерили нещастното куче мъртво. А то било там само, в двореца нямало никой, там имало само тези милиони огледала. Никой не се беше борил с него, защото не е имало кой да го направи, но то видяло себе си в огледалата и се изплашило. И когато започнало да се сражава, отраженията в огледалата също влезли в бой. То загинало в борбата с милионите собствени отражения, които го заобикаляли от всички страни.

Ако няма никакви препятствия вътре във Вас, то не може да има и никакви препятствия извън Вас, нищо не може да застане на Вашия път. Такъв е законът.

Стоял край пътя един просяк с протегната за подаяния ръка. По някое време покрай него минал един богаташ на кон и го ударил с камшика си през лицето.


А просякът, загледан в отдалечаващия се конник, бодро го благословил:

- Бъди щастлив!

Местен селянин станал свидетел на сцената, чул думите на несретника и го попитал:

- Защо му отвърна по този начин? Нима си толкова смирен?

- Не! Просто, ако наистина бе щастлив, никога не би му хрумнало да ме удари.

Двама монаси вървели по кален път. Валял силен дъжд. Като стигнали до завоя видели красиво момиче в копринено кимоно, което не можело да прекоси огромна локва на пътя. Единият монах повикал момичето, вдигнал го на ръце и го пренесъл на отсрещната страна. След това двамата монаси продължили пътя си към храма, само дето другия монах през цялото време мълчал намръщено. Малко преди да стигнат храма, не издържал и попитал:

- Ние, монасите, не се доближаваме до жени. А ти дори пренесе това момиче на ръце през локвата. Защо?

На което първия монах отвърнал:

- Аз оставих момичето на пътя. Ти още ли го носиш в себе си?…

Човекът има три пътя, за да постъпва разумно: първият, най-благородният – размишлението, вторият, най-лекият – подражанието, третият, най-горчивият – на опитът.

Да отидеш твърде далеч, е също така лошо, както и да не отидеш достатъчно далече.

Във всички неща успехът зависи от предварителната подготовка; без нея неуспехът е сигурен.

За това, което е минало и свършено; не се спори. Това, което е вече сторено, не се критикува; това, което отдавна принадлежи на миналото, не се съди повече.

Моето момиче,

Сега е нощ. Всички невъоръжени войни в моята малка крепост заспаха. Не са будни нито брат ти, нито сестра ти. Дори майка ти вече спи. Едва не събудих заспалите птички, докато стигна до тази полусветла стая.

Толкова съм далеч от теб! Но нека ослепея, ако макар и за миг твоят портрет е изчезнал от очите ми. Той е тук – на масата, тук до моето сърце. Но къде си ти? Там, в приказния Париж, танцуваш на величествената сцена на Шан з’Елизе. Знам това, а сякаш в тихата нощ чувам стъпките ти, виждам очите ти да блестят като звезди в зимната тъмнина.

Чух, че твоята роля в този празничен и светъл спектакъл е ролята на персийската красавица, пленена от хан Тартар. Бъди красива и танцувай! Бъди звезда и сияй! Но ако възторзите на публиката те опияняват, ако ароматът на цветята, изпратени до тебе, те замае, ти седни в един ъгъл, прочети писмото ми и се вслушай в гласа на своя баща!

Аз съм твоят баща, Жералдин!

Аз съм Чарли Чаплин!

Знаеш ли колко нощи съм седял до твоето легло, за да ти разказвам приказки, когато ти беше малка – за спящата красавица, за чудния дракон в полето… А когато сънят идваше в старческите ми очи, аз му се надсмивах и казвах: “Върви си! Аз спя с мечтите на моята дъщеря!”

Виждах тези мечти, Жералдин, виждах бъдещето ти, днешния ти ден! Виждах едно момиче да играе на сцената, една фея да танцува по небето. Чувах публиката да казва: “Виждате ли това момиче. Това е дъщерята на стария шут. Помните ли как се казва – Чарли!

Да! Аз съм Чарли! Аз съм старият шут!

Днес е твой ред. Танцувай! Аз танцувах в широк и скъсан панталон, а ти – в копринена рокля на принцеса. Тези танци и шумът на аплодисментите ще те издигат понякога в небесата.

Иди! Иди и там! Не се завръщай на земята! И гледай живота на хората, живота на ония улични танцьорки в крайните квартали, които играят гладни и треперят от студ и беднотия. Аз бях като тях, Жералдин! В ония нощи, в ония приказни нощи, в които заспиваше с моите приказки, аз оставах буден. Гледах твоето лице, усещах ударите на сърцето ти и се питах: ” Чарли! Нима това котенце ще те познае някога?” Ти не ме познаваш, Жералдин… Колкото и приказки да съм ти разказвал през ония далечни нощи, своята приказка аз никога не съм ти разказвал… А тя също е интересна… Приказка за един гладен шут, който танцуваше и пееше в бедните квартали на Лондон, а после събираше милостиня. Това е моята приказка!

Аз съм вкусил глада, зная какво значи да бъдеш без покрив! Нещо повече! Аз съм изпитал унизителната болка на скитника шут, в чиито гърди бушуваше цял океан от гордост, а трябваше подхвърлените монети да го пресушават! Но въпреки това аз съм жив, а за живота обикновено малко се говори.

По-добре да говорим за теб. След твоето име, Жералдин, е моето – Чаплин. С него повече от четиридесет години съм разсмивал хората на земята. Но аз съм плакал повече, отколкото те са се смели, Жералдин! В света, в който ти живееш, не съществуват само танци и музика! В полунощ, когато излизаш от големия салон, ти забрави богатите почитатели, но не забравяй да попиташ шофьора на таксито, който те отвежда у дома, за неговата жена. И ако е бременна, ако няма пари да купи дрешка на детето, ти сложи пари в ръката му. Казал съм в банката да изплащат тези твои разходи. Но за другите – ти трябва да изпращаш точната сметка! От време на време с метрото или с автобус ти разглеждай града, разхождай се. Гледай хората! Вдовиците и сираците гледай! И най-малко по един път на ден си казвай: “И аз съм една от тях!”

Да! Ти си една от тях, моето момиче! Нещо повече! Изкуството, преди да даде на човека крила, за да излети във висините, обикновено му счупва краката. И когато дойде момент, в който ти почувстваш себе си над публиката, веднага напусни сцената. Иди с първото такси в околностите на Париж. Аз много добре ги познавам. Там ще видиш танцьорки като теб – даже и по-красиви от теб, и по-горди от теб. Там от ослепителния блясък на прожекторите на твоя театър няма и следа! За тях прожектор е луната. Погледни! Добре погледни! Не танцуват ли по-добре от теб? Признай си, моето момиче! Винаги има някой, който танцува по-добре, който свири по-добре! И знай – в семейството на Чарли никой не е бил толкова груб, за да може да наругае един файтонджия или да подиграе просяка, седнал край Сена.

Аз ще умра, но ти ще живееш. Искам ти никога да не живееш в бедност. Заедно с това писмо ти изпращам и един празен чек. Колкото искаш пиши на него. Но когато харчиш два франка, не забравяй да си кажеш, че третата монета не е твоя. Тя трябва да принадлежи на непознатия мъж, който се нуждае от един франк. А него ти лесно можеш да го намериш. Поискаш ли да видиш тези непознати бедняци, ти можеш навсякъде да ги откриеш. Ако говоря с теб за пари, правя това, защото познавам измамната сила на тези дяволи.

Знаеш ли, дълго време съм прекарал в цирка. И винаги съм се безпокоял за играчите. Но трябва да ти кажа една истина, моето момиче – хората падат по-лесно от твърдата земя, отколкото играчите от нестабилното въже. Може би някоя вечер блясъкът на най-скъпия диамант ще те измами. В същата тази вечер този диамант ще бъде твоето нестабилно въже и падането ти е сигурно. Може би един ден красивото лице на някой принц ще те измами. В същия ден ти ще бъдеш неопитен въжеиграч, а неопитните въжеиграчи винаги падат. Не продавай сърцето си за злато и накити. Защото най-големият диамант е Слънцето. За щастие той блести на лицето на всеки човек.

И когато някой ден се влюбиш в някой мъж, ти бъди цялата с него. На майка ти съм казал да ти пише за това. Тя по-добре познава любовта от мен. На нея по й приляга да говори за това…

Твоята работа е много трудна. Аз знам това. Твоето тяло е покрито само с парче коприна. Заради изкуството може и гол да се появиш на сцената, но да се върнеш оттам по-облечен и по-чист. Но нищо друго и никой друг на този свят не заслужава да вижда даже и ноктите на краката на едно момиче. Голотата е болест на нашето време. Аз съм стар и може би думите ми звучат смешно. Но според мен твоето голо тяло трябва да принадлежи на този, който обича голата ти душа. Не е страшно, ако твоето убеждение за това е отпреди десет години, от времето, което си отива. Не се бой – тези десет години няма да те състарят. Но както и да е, искам ти да бъдеш последния човек, който става поданик на острова на голите!

Знам, че синове и бащи винаги са били във вечен двубой! С мене, с моите мисли воювай, моето момиче. Аз не обичам покорните деца. И преди да капнат сълзите от очите ми върху това писмо, и искам да вярвам – тази вечер е Коледа, вечер на чудеса. Искам да стане чудо – ти наистина да си разбрала всичко, което искам да ти кажа.

Чарли е остарял вече, Жералдин! Рано или късно, вместо с бяла коприна на сцената ти ще трябва да се облечеш в черно, за да дойдеш на моя гроб. Сега не искам да те безпокоя. Само от време на време се поглеждай в огледалото, там ще ме видиш. Кръвта ми е в твоите вени. Искам даже тогава, когато в моите вени кръвта пресъхне, да не забравяш баща си – Чарли! Аз не бях ангел, но доколкото можах, се стремях да бъда човек. Опитай и ти!

Целувам те Чарли

Живял някога един велик самурай. Когато станал на възраст, се оттеглил, за да обучава младежите в дзен-будизъм. Въпреки напредналите му години, продължавала да му се носи славата, че никой не може да го победи.

Един ден, обаче се появил воин, решен да отнеме славата на стария самурай. Воинът не бил уважаван противник, защото за него се знаело, че разчита на коварство и провокации за постигането на победа. Изправил се пред стария самурай и му отправил предизвикателство да се срещнат в битка. Учениците на самурая се възмутили от наглото предизвикателство, но старецът спокойно го приел.

В уречения час, местния площад почернял от народ, дошъл да види кой ще излезе победител от тази среща. Щом се изправили един срещу друг, младият воин започнал да обижда и унижава стария учител. Хвърлял камъни по него, заплюл го в лицето, изрекъл множество обиди, обиждал дори предците му... С часове се гаврил, за да го извади от равновесие, но старецът бил непоклатим. Привечер, изтощеният от собствената си злоба воин признал поражението си и се оттеглил.

Тогава, учениците, които цял ден със свити от гняв и възмущение сърца наблюдавали поругаването на славния самурай, се събрали около него и го попитали:

- Учителю, как можахте да изтърпите това? Защо не влязохте в двубой да защитите честта си, дори и с цената на това, да го загубите?

- Ако някой дойде при теб с подарък и ти не го приемеш, чий е подаръкът? - отвърнал обаче старият самурай.

- На този, който го е донесъл. - отговорили учениците.

- Същото важи и за завистта, гнева и обидите. Когато не ги приемеш, продължават да принадлежат на този, който ги носи със себе си!

Някъде, далеч от тук, на брега на океана, един възрастен човек правеше своята обичайна разходка по плажа на залез слънце.

До неотдавна бе бушувала страшна буря. Небето преливаше от ярко червено в оранжево, а вълните, сякаш вече уморени, нежно галеха брега. Възрастният човек се наслаждаваше на гледката, с удоволствие вдишваше морския въздух, който сега изглеждаше сякаш още по-чист.

Беше се замислил за нещо свое, може би много важно нещо, когато забеляза по-нататък на плажа едно дете, което взимаше нещо от пясъка и после го хвърляше във водата. Възрастният човек предположи, че това е може би по-различно от игра и воден от любопитството си се запъти към детето. Когато приближи, той забеляза, че момчето взима изхвърлените от бурята на брега морски звезди и ги хвърля обратно в океана. Едва сега старецът забеляза, че целият плаж бе обсипан със стотици, може би хиляди морски звезди.

Момчето сякаш не го забелязваше. Старецът си помисли нещо и попита:

- Какво правиш? Ти си само едно малко момче и не би могъл да промениш нещата?!

Момчето го погледна, взе една морска звезда от пясъка, хвърли я в океана и каза:

- Ами аз току що промених нещата за тази морска звезда!

В един хубав слънчев ден, мъж на преклонна възраст в скъп костюм седял на скамейка в парка и четял книга. В един момент забелязал наблизо млад мъж, в окаян вид, който хранел гълъбите и им говорел:

Всички големи религиозни традиции носят в същността си едно и също послание: любовта, състраданието и прошката трябва да бъдат част от нашето ежедневие.

Бъдете добър, когато това е възможно. Това винаги е възможно.

Ако можете, помагайте на другите; ако не можете, поне внимавайте да не им навредите.

Да имате определена вяра или религия, е добре. Но вие можете да оцелеете и без тях.

Ако искате другите да бъдат щастливи, бъдете състрадателни. Ако искате вие да бъдете щастливи, бъдете състрадателни.

Когато желаете да практикувате толерантност, врагът е най-добрият учител.

Любовта и състраданието са необходимост, а не лукс. Без тях човечеството няма да оцелее.

Моята религия е много проста. Моята религия е добротата.

Сънят е най-добрата медитация.

Понякога правите по-добро впечатление, когато кажете нещо, а понякога създавате по-добро впечатление, като останете мълчаливи.

Няма нужда от храмове, няма нужда от сложни философии. Мозъкът ми и сърцето ми са моите храмове, моята философия е добротата.

Ние можем да живеем без религия и медитация, но не можем да оцелеем без човешка обич.

Никога не можем да получим мир във външния свят, докато не бъдем в мир със себе си.

Независимо дали някой вярва в една религия или не, и дали някой вярва в прераждането или не, няма човек, който не оценява добротата и състраданието.

Целта на живота ви е да бъдете щастливи.

Никой не е толкова мъдър, че да няма какво да научи от природата.

Природата никога не спира в своето движение и наказва всяко бездействие.

В природата нищо не възниква мигновено и нищо не се появява на света в напълно завършен вид.

Вселената е капка вода в Безбрежната Светлина. Вие сте заключеният в капката отблясък на Светлината.

Невъзможно е човек да наложи своите възгледи на Природата. Не е било и няма да бъде човек да може да я подчини. Да се мисли, че може да се победи Природата – това е слабост на материалистите.

Този, който разбира Природата, живее в хармония с Бога.

Колкото и да се опитва, слончето не може да се освободи. Постепенно свиква с мисълта че дънера е по силен от него.

Когато порасне и стане изключително силно животно, е достатъчно кракът му да се върже с въженце за някое клонче - тогава слонът дори не прави опит да се освободи, тъй като си спомня, че вече много пъти пробвал и не е успявал.

Също като при слоновете и нашите крака са вързани за нещо крехко. Но тъй като от деца сме свикнали със силата на дънера, не смеем да направим каквото и да било.

Всички ние сме донякъде като слона в цирка: крачим по света, привързани към стотици колове, които ни отнемат свободата. Живеем с мисълта, че „не можем“ да направим куп неща, просто защото някога, преди много време, като малки, сме опитали и не сме успели.
Така ставаме като слона и си набиваме е главата : “Не мога, не мога и никога няма да мога.“
Растем с тази мисъл, която сами сме си внушили, и за това никога повече не се опитваме да се освободим от кола.
Понякога, като усетим оковите и веригите задрънчават, поглеждаме под око колчето и си мислим: „Не мога и никога няма да мога“.

Не осъзнаваме, че е достатъчно да проявим малко, смелост за да постигнем свободата си.

Пауло Коелю

Щастието не е конкретна дестинация, а насока. Да си щастлив, означава да си в тази насока, която те кара да бъдеш щастлив.

Основно задължение на човека е да бъде себе си и да обича себе си - и едва тогава той ще приеме другите такива каквито са, и ще може да ги обича истински.

Всяка една монета има две лица и не можеш да подбираш коя харесваш - те са заедно; същото е в живота - ако не можеш да се оправяш с трудните моменти, няма да имаш и приятни.

Най-добрият начин да бъдеш щастлив е просто да живееш с целия си капацитет на живеене, просто гмуркаш се дълбоко и живееш с пълни обороти, и се наслаждаваш с дълбоки чувства - тогава чувството на любов ще се усилва.

Ако не спрем да се оплакваме и да обвиняваме, че светът е луд, няма да имаме енергията да го променяме.

Никой не може да направи за теб това, което ти сам трябва да направиш.

Ако това, което виждаш, пасва "като по мярка" на истината, която е изгодна за теб… не вярвай на очите си!

Връзките изискват усилия, а любовните връзки изискват още по-големи усилия. Но си струва, защото, след като преминем през трудностите, вече не сме същите, "вече сме пораснали, станали сме по-съзнателни и по-завършени".

Най-лошото от вярванията, които родителите втълпяват и повтарят на децата си, е, че трябва да търсят половинката си. Защо не се постараем да намерим друг цял човек, вместо да се задоволим с такъв, който е разделен наполовина. Любовта, за която говорим ние, се гради от цели същества, които се срещат, а не от две половинки, които имат нужда една от друга, за да се почувстват пълноценни. Когато се нуждая от другия, за да съществувам, връзката се превръща в зависимост, а когато сме зависими, не можем да избираме. А без избор няма свобода. А без свобода няма истинска любов. А без истинска любов, може да има бракове, но няма да има двойка.

Да си влюбен, означава не да обичаш сходствата, а да се влюбиш в различията. 

Ако винаги поставяш граници на всичко, което правиш, физически или каквито и да са други. Това ще се пренесе и в работата ти и в живота ти. Няма граници. Има само плата, в които не трябва да се застояваш. Трябва да отидеш отвъд тях.

Аз не мога да те науча, аз мога само да ти помогна да откриеш себе си.

Баща и син вървели из планината. Внезапно момчето паднало, ударило се и извикало: „Оооооххх!“
За своя изненада чуло глас от планината, който му отговорил: „Оооооооххх!“
Любопитно, момчето попитало: „Кой си ти?“
И получило отговор „Кой си ти?“
После изкрещяло на планината: „Възхищавам ти се!“
Гласът отговорил: „Възхищавам ти се!“
Разгневено, че някой все повтаря думите му, момчето решило да обиди натрапника: „Страхливец!“
И отговорът бил: „Страхливец!“
Тогава момчето се обърнало към баща си: „Тате, какво става?“
Бащата се усмихнал и казал: „Синко, чуй.“ После извикал: „Ти си шампион!“
И гласът отговорил: „Ти си шампион!“
Момчето се изненадало, но все още нищо не разбирало.
Бащата му обяснил: „Хората го наричат ехо, но всъщност това е животът. Той ти връща всичко, което направиш или кажеш. Животът ни е отражение на нашите действия. Ако искаш на този свят да има повече любов, обичай повече. Ако искаш хората от екипа ти да знаят повече, самият ти придобивай повече знания. Това се отнася за всичко“.

Немски професор решил да изпита своите студенти и в една от лекциите си им задал следния въпрос:
„Вярвате ли, че всичко, което съществува е създадено от Бог?“
Един от студентите се изправил и смело отговорил:
„Да създадено е от Бога.“
„Значи Бог е създал всичко?“ - попитал отново професорът.
„Да господине.“ – потвърдил отново студентът.
Професорът започнал да разсъждава:
„Ако Бог е сътворил всичко, значи той е създал и злото, тъй като то така или иначе съществува. Следователно, съгласно принципа, че делата определят същността - Бог е зло.“
Студентите се умълчали след тези разсъждения на своя ментор. Професорът, пък, изпитал самодоволство, че е доказал пред своите студенти безсмислието на вярата в Бог.

След няколко минути, обаче, друг студент вдигнал ръка с молба да зададе въпрос по разиграният от професора казус.
„Разбира се“ – самодоволно позволил професорът.
Студентът станал прав и попитал – „Професоре, вие считате ли, че студът съществува?“
„Що за въпрос“ - учудил се професорът - „Разбира се, че съществува! На всички понякога ни е студено нали така?“
Останалите студенти прихнали да се смеят на глупавия въпрос на своя съученик. Но той смело продължил:
„Всъщност според законите на физиката студът не съществува. Това, което ние възприемаме като студ е само отсъствието на топлина. Човек или предмет могат да бъдат изучени в съответствие с това дали притежават или предават енергия. Абсолютната нула, чисто и просто е изцяло отсъствие на топлина. Цялата материя става инертна и не може да реагира при нулева температура. Студът всъщност не съществува. Хората сме създали тази дума за да обозначим това, което чувстваме при отсъствието на топлина.“

След това студентът отново попитал:
„Професоре а тъмнина съществува ли?“
„Да, съществува.“ - отговорил професорът, без да се замисли.
Студентът отвърнал:
„Отново грешите професоре. Тъмнината също не съществува. В действителност това е отсъствието на светлина. Можем да изучим светлината, но не и тъмнината. Можем чрез призмата на Нютон да разложим бялата светлина на отделните и цветове и да изучим дължината на вълната на всеки цвят. Но никой не може да измери тъмнината. Обикновен лъч светлина може да се промъкне в тъмно място и да го осветли. Чудили ли сте се - как може да се измери колко е тъмно дадено пространство? Като се измери количеството светлина, нали така? Тъмнината е само понятие измислено от хората, за да се опише отсъствието на светлина.

Накрая студентът задал трети последен въпрос:
„Професоре, злото съществува ли?“
Този път отговорът на професора бил доста по-неуверен:
„Разбира се, че съществува. Ние го виждаме всеки ден - жестокостта между хората, престъпленията и насилие по света. Това са само част от примерите за съществуването на злото.“
А студентът спокойно отвърнал:
„Господине, злото не съществува само по себе си. Това е просто отсъствието на доброто, отсъствието на Бог. Прилича на студа и тъмнината и е просто дума създадена от човека, да обозначи липсата на добро. Бог не е създал злото. Злото не можем да оприличим нито на вярата, нито на любовта, които съществуват както топлината и светлината. Злото – това е само резултат от отсъстващото добро и божествената любов у човека. Злото прилича на студа, който се появява тогава, когато няма топлина, или на тъмнината, която настъпва при отсъствието на светлина.

Професорът седнал тихо, а името на младия студент било Алберт Айнщайн.