Укротителят в цирка успява да накара слона да му се подчинява чрез един съвсем простичък трик: докато още е малко слонче, вързва един от краката му за здрав дънер.
Колкото и да се опитва, слончето не може да се освободи. Постепенно свиква с мисълта че дънера е по силен от него.
Когато порасне и стане изключително силно животно, е достатъчно кракът му да се върже с въженце за някое клонче - тогава слонът дори не прави опит да се освободи, тъй като си спомня, че вече много пъти пробвал и не е успявал.
Също като при слоновете и нашите крака са вързани за нещо крехко. Но тъй като от деца сме свикнали със силата на дънера, не смеем да направим каквото и да било.
Всички ние сме донякъде като слона в цирка: крачим по света, привързани към стотици колове, които ни отнемат свободата. Живеем с мисълта, че „не можем“ да направим куп неща, просто защото някога, преди много време, като малки, сме опитали и не сме успели.
Така ставаме като слона и си набиваме е главата : “Не мога, не мога и никога няма да мога.“
Растем с тази мисъл, която сами сме си внушили, и за това никога повече не се опитваме да се освободим от кола.
Понякога, като усетим оковите и веригите задрънчават, поглеждаме под око колчето и си мислим: „Не мога и никога няма да мога“.
Не осъзнаваме, че е достатъчно да проявим малко, смелост за да постигнем свободата си.
Пауло Коелю
